Етикетът "Наркоман" не продава бъдеще | Светла Иванова | TEDxSofia - YouTube
Translator: Natalia Tsenova Reviewer: Iviana Gicheva
Казвам се Светла
и на днешния ден
стават точно две години и четири месеца,
откакто не съм наркоманка.
(Аплодисменти)
Моята първа среща с наркотиците беше,
когато бях на 14 или 15-годишна възраст.
Тогава още бях
дете-мечта за всеки един родител:
отличничка, спортистка, танцьорка,
активист в младежката организация.
И от мен се очакваше да имам
някакво бляскаво бъдеще или кариера.
Само че, ако се опитате
да си спомните вашите тийнейджърски години
и чуете как са протекли моите,
ще видите, че сценарият,
в общи линии, е един и същ.
Първо, започваш да се чувстваш
изведнъж много пораснал.
Появява се обичайно гневно изричаната фраза:
„Животът си е мой и ще правя каквото си искам.“
Изведнъж, като магнит,
започват да те привличат
едни интересни и различни хора
и ти си готов да направиш почти всичко,
за да станеш част от тяхната общност.
Любопитството е водещото
в живота на тийнейджъра.
И няма да забравя,
че всъщност в моя път на тийнейджър
имаше и фактора първата любов и разочарованието.
И всичко щеше да бъде окей,
но нещо се обърка
онази вечер на един купон
и с едни хапчета.
Лошото беше, че
преди да взема хапчетата,
тази компания ме гледаше много лошо.
Както казах, аз бях отличничката
и не бях приета.
Но след като взех тези хапчета,
хората започнаха да се отнасят
много по-добре с мен.
И тъй като това се случва в едни години,
когато за наркотици нямаше информация,
нямаше Интернет,
аз бях достатъчно умна да се сетя,
че ако искам да блесна в очите на другите,
мога да им предложа нещо ново.
Започнах да се интересувам
за други видове вещества,
лекарства в случая,
които имат наркотичен ефект
и съответно да вдигна своя имидж.
И се получи.
Изобщо,
повярвайте ми, нямах си и на представа
на каква пързалка се пускам,
какво включва спускането
и какво ме чака в края ѝ.
Но пък беше много яко,
вълнуващо,
непознато
и щях да стана „наркоманка“.
Не че имах идея какво означава
тази думичка, но звучеше различна и нова.
Така се случи, че още преди да завърша
средното си образование, се наложи
да постъпя в психиатрична клиника.
Просто бях взела едни хапчета,
които предизвикват халюцинации и естествено,
моите родители са решили,
че нещо психически се е объркало.
Е, това беше моментът, когато те разбраха,
че всъщност съм взела някакви хапчета.
Но това не беше
сигнал, който да могат да разчетат, защото, както ви казах,
тогава за наркотици не се говореше,
камо ли за вредата от тяхната употреба.
Оттам нататък,
аз си продължих да експериментирам,
гамата от веществата се увеличаваше,
аз се запознах със спринцовката
и оттам -
на среща с моята голяма любов - хероина.
Преминах през десетки различни лечения -
неуспешни.
Обикновено по настояване на мои близки,
приятели, познати, работодатели.
Имаше моменти, в които аз сама се опитвах да се спра,
но отново неуспешно.
И по време на едно от тези лечения,
в случая с метадон,
аз родих моята дъщеря.
Но и това не беше достатъчно за мен, за да се спра.
За кратко време замених наркотиците с алкохол,
не ми хареса
и много бързо намерих стимулантите.
С бодри крачки
поех обратно надолу.
Дори си бях въобразила,
че благодарение на тези стимуланти
ще бъде най-яката майка:
умна, креативна, енергична.
Но не се получи.
Ежедневно продължавах да
поглъщам остатъците от моя живот,
убивах се.
А всъщност така ми се живееше.
И исках да видя
как ще порасне моето дете.
На всичкото отгоре тя си нямаше и баща,
баща ѝ почина, когато беше малка.
Не от наркотици, искам да кажа,
той не беше наркоман.
Исках да видя как ще порасне
и в същото време,
загубила контрол над употребата на вещества,
аз ежедневно сядах зад волана
и возих своето дете.
Застрашавах не само моя,
но и нейния живот.
И така се изнизваше животът ми.
Отиваше си.
До онази вечер, онази нощ,
когато за последен път в живота си,
аз взех някакъв наркотик.
И, повярвайте ми,
идея си нямах,
че това ще бъде последният път, в който взимам,
защото аз се бях примирила с това, че
съм наркоманка и че това е моят път.
Така ще живея живота си,
не мога да се спася.
Та просто по някакви медицински причини
ми се наложи една седмица
да не употребявам никакви вещества и
затова се получи така, че взех за последен път.
Последвалата абстиненция и
период на безсилие,
аз видях през други очи сякаш,
като призрак от някаква друга реалност,
себе си -
една изстрадала, измъчена, самотна жена.
Видях собственото си тяло
болно и умиращо,
и за първи път в живота си
аз не получих импулса да се накажа,
за това, че всъщност
аз съм единствения виновник
за това мое състояние.
Не бяха виновни родителите ми,
не беше виновна компанията,
не беше виновен приятелят ми, който ме разочарова.
За всичко бях виновна аз.
Но докато през всичките години преди това,
изпитваща чувство за вина,
понякога, че причинявам тези неща на близките си
и тогава се наранявах, употребявайки някакъв наркотик,
този път не исках да се нараня,
стана ми мъчно.
За първи път от 30 години
аз не изпитах гняв към себе си,
а изпитах нещо като обич.
Последваха няколко безпаметни дни,
защото нямам спомени,
след което се събудих,
изпълнена с енергия, сила, свежа,
нещо свръхнеобичайно.
Само че, паралелно с това, изпитвах
ужасен страх.
Да, чувствах се много добре
и това ми харесваше.
Харесваше ми светът, който виждам,
защото аз виждах някаква реалност, която не познавах.
До този момент аз бях живяла в
паралелна реалност под наркотично опиянения,
понякога алкохолно.
Всичко изглеждаше по различен начин.
Но най-изненадващият фактор е, че аз
всъщност за първи път видях
какво прекрасно дете имам.
Защото допреди, да, аз знаех -
дете, добричко, миличко.
Обаче постоянно търсих някакви недостатъци,
постоянно бях недоволна,
нещо ме дразнеше.
Не се държах понякога добре с нея,
защото се дразнех
и исках да е по-добра
и по-добра, и по-добра.
Та този път,
аз за първи път осъзнах
какво прекрасно детенце имам.
Само че изникваше въпросът:
„А сега накъде и как да продължи животът ми?“.
"Какво да работя?",
като аз от нищо не разбирам,
освен от наркотици и зависимости.
Живот в зависимости.
"Кой ще ми се довери и ще ме вземе на работа?",
със стигмата, залепена на гърба ми,
„Няма бивши наркомани!“.
Повярвайте ми, за повечето
от хората, които се опитват да се борят със своята зависимост,
това е основният проблем, за да продължат живота си.
Както аз, така и всеки един от тях,
изпитва най-големия ужас -
как да продължи,
как да се впише в това общество,
което не го иска?
Обществото казва: „ Ти не си като нас,
ти си боклук,
на теб не може да ти се вярва!“.
В този момент на отчаяние,
когато бях на ръба на поредния провал,
аз си спомних за едни хора,
които през всичките тези години,
въпреки това в което се бях превърнала,
те не се отрекоха от мен,
не ме изхвърлиха от живота си.
И смело мога да кажа, че
единствено тяхната любов към мен
и това че те продължиха да вярват в мен,
въпреки мнението на всички останали,
включително и моето собствено,
че аз съм безнадежден случай,
тези хора продължиха да вярват,
че в мен спи онзи потенциал на онова момиче на 15 години.
Ето това може би ме е държало
през тези години на упадък,
да не скъсам изцяло връзката си с реалността.
Та в този миг, мисълта за моите хора,
вярата и любовта, която изпитваха към мен,
ми даде искрицата надежда.
И аз ще се възползвам оттук
да благодаря от цялото си сърце
на моята майчица,
на моята духовна майка,
която в момента е тук в залата - Тата,
бивша съпруга на баща ми също.
(Аплодисменти)
На моя баща, разбира се,
и на моето прекрасно дете.
(Аплодисменти)
Благодарение на тях аз съм жива
и съм тук пред вас.
Така приключи употребата на наркотици
и започна битката за оцеляване в света на нормалните.
Имах щастието да попадна на хора,
които въпреки печата на моето минало,
ми се довериха и ме взеха на работа.
Както каза Деси преди малко, аз в момента работя в
Превантивно-информационен център
на Общински съвет по наркотични вещества в Габрово.
Първата община, която си позволи лукса да назначи
на работа бивш наркозависим,
но пък много мъдър ход.
Междувременно забравих да ви спомена,
че веднага след като аз реших,
че наистина ще започна нов живот,
реших да запиша да уча психология.
Реших, че единственият начин
да осмисля настоящето и бъдещето си,
е да придам смисъл на миналото си.
Тоест да използвам опита си,
натрупаните знания от този живот,
да добавя знания в университета
и да ги превърна в светлина.
Светлина, която да давам на хората,
които се борят със своята зависимост и имат желание да се измъкнат от нея.
Аз бях, съм и ще остана Светла,
но вече съм бивша наркоманка
и съм вдъхновена от идеята да разчупя тази стигма:
„Няма бивши наркомани!“,
защото това беше едно от нещата, които ме държаха толкова години
да не смея и да вярвам, че аз не мога
да се излекувам от моята зависимост.
И тази стигма е причината
много семейства да продължават да страдат и да губят децата си.
В крайна сметка,
коя съм аз,
коя е моята история,
не е важно.
Това е важно единствено и само за самата мен.
Важна е причината, поради която съм тук.
Да ви направя съпричастни
и да се опитам
да ви накарам да повярвате, че има бивши наркомани,
защото моята метаморфоза е факт.
Аз не съм зависима,
не съм наркоманка.
Да не говорим, че трябва да спрем да лепим
етикета „наркоман“
безотговорно
и навсякъде, и на всеки.
Дейности и средства, които ни пристрастяват,
присъстват навсякъде в нашето ежедневие
и всички сме застрашени еднакво.
Но това, че някой е употребил наркотик
или употребява наркотици,
съвсем не означава, че е зависим.
Но слагайки етикета „наркоман“,
директно му прикачаме и другата стигмичка-етикет
„Няма бивши наркомани!“
и го обричаме на гибел.
Всеки има нужда от щастие.
И най-големият парадокс е,
че щастието на всеки един човек
е сред другите.
И най-големият ад
отново са другите.
Повярвайте ми, че
ако повече хора разберат и повярват в промяната,
ще помогнем на много хора.
И всеки един от вас
всъщност може да бъде част
от нечия промяна.
Благодаря Ви!
(Аплодисменти)